АРНО ДЕПЛЕШЕН

В реалността между приказката и кошмара

В жилите му тече кръвта на неспасяем киноман, но това е само една от причините Арно Деплешен да бъде определян от мнозина – съвсем справедливо при това – като наследник на великото дело на Годар, Трюфо, Шаброл, Ромер и другите от бандата на френската „Нова вълна“. Подобно на персонажите от филмите на неговите предшественици, и собствените му герои са разкъсвани от философиите, фобиите и фетишите на младостта си, фрустрирани, несигурни, твърдоглави, нихилистични… Объркани, красиви, крехки, отчаяни. Сенки на собствените си обсебващи желания.

Деплешен, син на лекар, е роден в Рубе, Северна Франция – индустриален град, от който той никога не може наистина да си тръгне (там снима и документалния си филм L‘Aimée (2007) за семейството си, събрало се, за да продаде фамилната къща). Завършва престижното филмово училище IDHEC (днес La Fémis) и още с първия си по-сериозен опит – 54-минутният филм „Животът на мъртвите“ (La vie des morts, 1990) – печели наградата „Жан Виго“ за късометражен филм и успява да пробие на филмовия фестивал в Кан. Дебютът на Деплешен е силен, своенравен и съдържа в зародиш много от сюжетните мотиви и кинематографичните похвати, които по-късно ще срещнем в повечето му филми – семейството, взаимоотношенията, емоциите, нажежени до кръв, забавните по някакъв начин депресии и екзистенциални кризи (мотив, в който Деплешен се влюбва), нарочно неуместните музикални мотиви, които задължително поставят под въпрос първосигналното усещане за дадена сцена, любимите му контражурни „портрети“, неприлично дългото и натрапчиво вглеждане в лицето на персонажите. Почти две десетилетия по-късно 20-годишният канадски режисьор Ксавие Долан ще покаже в Кан дебютния си филм „Аз убих майка си“ (2009) , а след още няколко години – и два от шедьоврите си: „Мамо“ (2014) и „Това е само краят на света“ (2016), с които ще продължи започнатото от Деплешен, инжектирайки в него екстремната образност и делириумите на собственото си поколение.

Както повечето режисьори автори (Годар, Трюфо, Антониони, Бергман), Арно Деплешен още в първите си филми очертава своя актьорски отбор или както понякога го нарича – своята репертоарна трупа: Матю Алмарик, с когото работят заедно в цели седем пълнометражни филма, Мариан Деникур, Еманюел Девос, Киара Мастрояни, Марион Котияр. Алмарик често е наричан алтер егото на Деплешен, особено в двата филма, в които изпълнява ролята на Пол Дедалюс – „Моят сексуален живот или как влязох в спор“ (My Sex Life… or How I Got into an Argument, 1996) и „Златните ми дни“ (My Golden Days, 2015). В първия, който отбелязва и първия голям успех на режисьора, провокирал интереса и на публиката, и на критиката, Дедалюс е млад преподавател, който все не може да завърши доктората си и паралелно преминава през всевъзможни любовни и екзистенциални катаклизми. Във втория той вече е мъж на средна възраст, преживяващ отново, при това в емоционално кресчендо, болезнени и романтични спомени от младостта си. Наситено с особен съспенс е това емоционално кресчендо във филмите на Деплешен – все едно а-ха да изкрещят от ужас, възторг или страст неговите персонажи и режисьорът им запушва устата, изтрива гласа им (мотивът с психосоматичната загуба на гласа присъства в няколко произведения на режисьора), подклаждайки по този начин и бездруго патологичната им неуравновесеност. В творчеството на френския майстор на лирично-травматично-романтичната комедия с елементи на психотрилър (опит за формулиране на жанра на филмите на Деплешен) присъства и българска връзка – продуцентът и сценарист Камен Велковски. Двамата работят заедно в „Джими П“ (Jimmy P: Psychotherapy of a Plains Indian, 2013) с Бенисио дел Торо и Матю Алмарик, където Велковски е копродуцент, а в най-новия филм на французина, „Два рояла“, част от програмата на „София Филм Фест“ 2026, българинът е съсценарист.

Арно Деплешен обича киното на Бергман и признава, че „Фани и Александър“ е променил из основи гледната му точка към филмовото изкуство още когато е бил много млад. Влюбен е обаче и в творчеството на Уес Андерсън, особено в „В царството на пълнолунието“. Не смята, че вкусовете му са полярни или взаимноизключващи се, напротив. Убеден е, че това е в самата природа на седмото изкуство. „Влюбих се в киното, когато бях на седем или осем години, защото усетих, че макар възрастните да са тези, които надълго и нашироко обсъждат филмите, киното принадлежи на децата. Красотата е в липсата на разлика между онова, което е благородно, дълбоко и възвишено и онова, което е популярно, забавно и повърхностно.“ Киното на самия Арно Деплешен носи именно тази красота.

Ирина Иванова

ARNAUD DESPLECHIN

In the Space Between Fairy Tale and Nightmare

Cinema runs through his veins – the blood of a devoted cinephile. Yet this is only one reason why many justly regard Arnaud Desplechin as a heir to the great legacy of Jean-Luc Godard, François Truffaut, Claude Chabrol, Éric Rohmer, and the remaining constellation of the French New Wave. Like the characters of his predecessors, Desplechin’s own protagonists are torn apart by the philosophies, phobias, and fetishes of their youth – frustrated, insecure, stubborn, nihilistic. Confused, beautiful, fragile, desperate. Shadows of their own obsessive desires.

The son of a doctor, Desplechin was born in Roubaix, in northern France – an industrial town which he has never truly left behind. It is there that he shot his documentary L’Aimée (2007), devoted to his family gathering for the sale of the ancestral house. He graduated from the prestigious film school IDHEC (today La Fémis), and with his first substantial work – the 54-minute La vie des morts (The Life of the Dead, 1990) – he won the Jean Vigo Prize for short film and broke through at the Cannes Film Festival. Desplechin’s debut was bold and unruly, already containing in embryo many of the motifs and cinematic gestures which would define his later work: family, relationships, emotions heated to blood temperature; depressions which are somehow comical; existential crises (a motif he openly embraces); deliberately incongruous musical cues which undermine first impressions of a scene; his beloved backlit “portraits”; and the almost indecently prolonged, intrusive gaze fixed upon the faces of his characters. Nearly two decades later, the 20-yearold Canadian director Xavier Dolan would premiere I Killed My Mother (2009) in Cannes, followed by two of his masterpieces, Mommy (2014) and It’s Only the End of the World (2016), extending the lineage initiated by Desplechin and injecting it with the extreme imagery and deliriums of his own generation.

Like many great auteurs – Godard, Truffaut, Michelangelo Antonioni, Ingmar Bergman – Desplechin early on formed something which he calls his own “repertory troupe.” These included Mathieu Amalric, with whom he has collaborated on seven feature films, Marianne Denicourt, Emmanuelle Devos, Chiara Mastroianni, Marion Cotillard. Amalric is often described as Desplechin’s alter ego, particularly in the two films in which he portrays Paul Dédalus — My Sex Life… or How I Got into an Argument (1996) and My Golden Days (2015). In the former – the director’s first major breakthrough with both critics and audiences – Dédalus is a young academic unable to complete his dissertation, drifting through emotional and intellectual upheavals. In the latter, now middle-aged, he relives – in an emotional crescendo – the painful and romantic memories of his youth. That crescendo, saturated with a peculiar suspense, is central to Desplechin’s cinema. His characters seem perpetually on the verge of screaming – from horror, ecstasy, or desire – yet the director silences them, erases their voices (the psychosomatic loss of voice recurs in several of his works), intensifying their already pathological imbalance. There is also a Bulgarian connection within this French master’s body of work what might be called the lyrical-traumatic-romantic comedy infused with psychological thriller elements: producer and screenwriter Kamen Velkovsky. The two collaborated on Jimmy P: Psychotherapy of a Plains Indian (2013), starring Benicio del Toro and Mathieu Amalric, where Velkovsky served as co-producer. In Desplechin’s latest film, Two Pianos – part of the programme of the Sofia International Film Festival 2026 – the Bulgarian filmmaker is credited as co-screenwriter.

Desplechin reveres the cinema of Ingmar Bergman, acknowledging that Fanny and Alexander profoundly transformed his understanding of film when he was very young. Yet he is equally enamoured of Wes Anderson, particularly Moonrise Kingdom. He sees no contradiction in these affinities. On the contrary, he believes this coexistence lies at the very nature of cinema itself. “I fell in love with cinema when I was seven or eight,” he once said, “because I sensed that although adults discuss films at length, cinema belongs to children. Its beauty lies in the absence of distinction between what is noble, profound and elevated, and what is popular, entertaining and seemingly superficial.” Arnaud Desplechin’s cinema carries precisely that beauty – poised delicately between fairy tale and nightmare.

Irina Ivanova

“In-I in Motion” – уникално

танцово киноизживяване

През 2007 г. френската актриса Жюлиет Бинош и британският танцьор и хореограф Акрам Кан създават смело сценично представление, озаглавено „In-I“, което обикаля света с голям успех. За своя режисьорски дебют в In-I in Motion Бинош използва часове архивни записи, документиращи процеса на създаване на този проект.

Филмът ни пренася от творческата лаборатория на репетициите до завършеното представление, в което сценографията и осветлението играят изключително важна роля за оживяване и подсилване на вече видяното. Уловени са изключителната енергия и интензивност, които Бинош и Кан влагат в това рисковано навлизане в непозната територия. Макар и утвърдени майстори в своите области, двамата артисти напускат зоната си на комфорт и се изправят пред предизвикателството да овладеят несвойствен творчески подход, за да намерят нови начини да изразят себе си.

*

Жюлиет Бинош е една от най-значимите и разпознаваеми френски актриси. Кариерата ѝ обхваща повече от четири десетилетия и включва работа с режисьори като Кшищоф Кешловски, Михаел Ханеке, Леос Каракс, Абел Ферара и Клер Дени. Международната ѝ слава идва с филми като “Непосилната лекота на битието”, “Три цвята: Синьо”, “Английският пациент” (за който печели Оскар), “Шоколад”. Бинош е носителка на награди от Кан, Берлин и Венеция – рядко постижение, което я утвърждава като актриса с изключителен диапазон. През 2025 г. прави своя режисьорски дебют с документалния филм “In-I In Motion”.

Днес може да гледате “In-I in Motion” в 18:00 часа в кино “Люмиер”!

“In-I in Motion” – a unique dance & cinema experience

In 2007, French actress Juliette Binoche partnered with British dancer-choreographer Akram Khan to create a bold stage performance titled In-I that toured worldwide to great acclaim. For her directorial debut, Binoche has unearthed the many hours of footage documenting the project’s production.

Her film takes us from the creative laboratory of rehearsals to the final performance, where decor and lighting contribute greatly to enlivening and enhancing everything we have seen sketched out in the preceding scenes. In-I In Motion captures the incredible amount of energy and intensity that Binoche and Khan invest in this risky journey into unknown territory. While both artists excel in their respective fields, their joint experiment required them to move beyond their comfort zones, each wrestling with an unfamiliar language in order to express themselves.

*

Juliette Binoche is one of the most acclaimed and internationally recognized French actresses. Her career spans more than four decades and includes collaborations with directors such as Krzysztof Kieslowski, Michael Haneke, Leos Carax, Abel Ferrara, and Claire Denis. She gained international prominence through films including The Unbearable Lightness of Being, Three Colors: Blue, The English Patient (for which she won an Academy Award) Chocolat, and Certified Copy. Binoche is a rare recipient of acting awards at the Cannes, Berlin, and Venice film festivals, underscoring her exceptional range and artistic versatility. In 2025, she made her directorial debut with the documentary In-I in Motion.

You can watch In-I in Motion #TODAY – 6:00 PM in “Lumiere” Cinema!

Филмовите премиери са част от незабравимата еуфория, съпътстваща първата среща на новите кинотворби с публиката. Снимки от атмосферата на фестивала ще откриете в галериите на сайта siff.bg.

НЕ ПРОПУСКАЙТЕ #ДНЕС * DO NOT MISS #TODAY

18 март

Едно пътуване, по време на което духовен учител трябва да избере един от своите трима ученици за свой приемник, се превръща в пътешествие из вътрешния свят на всеки от тях.

Кой съм аз? Откъде идвам? Какво остава след мен?

Мистична приказка за пътя на човешката душа през вечността.

Премиерата на “ОСТА НА ЖИВОТА” Е #ДНЕС,

от 20:30 часа в кино “Люмиер”!

A pilgrimage in which a spiritual master must choose one of his disciples as his successor turns into an inner journey for each of the participants.

Who am I? Where do I come from? What is left when I am no longer here?

A mystic tale about the path of the human soul through eternity.

“AXIS OF LIFE” premiere is #TODAY – 8:30 PM at “Lumiere Cinema”!

“Диригентът” – власт, любов и хорово пеене

13-годишната Каролина е избрана от диригента, в когато всички момичета са влюбени, да се присъедини към сестра си в сценичния състав на престижен хор. Дори получава шанс да пътува на турне в Америка, в едно време, когато това е почти невъзможно. Ала зад красивата фасада на хора се случват обичайните жестокости – момичетата са оставени да се състезават една с друга, да се тормозят и да се подлагат ежедневно на дребни предателства и манипулации, докато основателката на хора и нейния обожаван син, диригентът, привидно се вълнуват само от перфектните изпълнения.

В “Диригентът” чешкият режисьор Ондржей Провазник не нарочва героите си нито за жертви, нито за извършители. Каролина, сестра ѝ Луцие и диригентът Маха търгуват с власт и одобрение, с мълчание, влияние, агресия, вина, любов и отговорност, в една общност, която трябва да работи като добре смазана машина, докато всеки неин член се спасява поединично. И точно тук е силата на филма – той ни потапя в травматичната мътилка на порастването, където сбъднатите желания понякога се превръщат в най-лошите спомени.

Гледайте “Диригентът” #ДНЕС, от 18:00 часа в Дома на киното!

София Филм Фест се организира от Арт Фест в партньорство

с Атлантида студио под патронажа на Столична община,

в рамките на проектно предложение  „Столица Култура – Пулсът на София“, финансиран от Европейския съюз – NextGenerationEU,

Национален план за възстановяване и устойчивост, процедура BG-RRP-11.021

„Ново поколение местни политики за култура за големи общини“,

с подкрепата на Министерство на културата,

ИА „Национален филмов център“

и програма „Творческа Европа“ МЕДИА на Европейския съюз,

със съдействието на Гранд хотел София, Ozone.bg, Moto Pfohe Rent a Car, България Еър, Доли медия студио, Италиански културен институт,

Гьоте-институт, Британски съвет, Френски културен институт,

German Films, Полски институт, Чешки център,

Национална академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“,

Институт „Лист“ – Унгарски културен институт София,

Институт Сервантес София, Австрийско посолство,

Посолство на Ирландия, Посолство на Швейцария,

Maison de Mitko Damov / La Biostatique, Винарна AYA Estate,

Винарна Типченица, Винарска изба Едоардо Миролио, Jameson Irish Whiskey,

Винарна Жинкин, Винарна Варна, Фондация „Опън Спейс”,

Българско национално радио, Нова телевизия / Кино Нова,

и още много организации, медии и приятели.

“КОКОШКА”

Дом на киното, 20:30 ч.

представен от автора на филма и председател

на Международното жури Дьорд ПАЛФИ

„Кокошка“ бе показан премиерно в програмата на Сан Себастиан и разказва за една авантюристична и дръзка черна кокошка, която успява да избяга от птицеферма и след много перипетии „по пътя“, намира убежище в двора на западаща закусвалня. Там тя открива любовта, противопоставя се на йерархията и се бори да защити яйцата си. Нейният забавен, трогателен стремеж към майчинство отразява символично борбите и компромисите, които са неизменна част от човешкия живот.

„В „Кокошка“ си поиграх с идеята за това какво се случва, когато човешката история не е в центъра на сюжета. Едно от най-големите предизвикателства при създаването на този филм беше решението да се работи с истински животни, а не с компютърна графика или изкуствен интелект. Това е филм за органична, истинска кокошка“, споделя Палфи.

Самият режисьор кацна преди ден в България и бе отведен към уюта на любезните ни домакини Гранд хотел София от традиционните ни партньори Moto Pfohe Rent-a-Car.

Благодарим на MOTO-PFOHE RENT-A-CAR за партньорството и за пътуването ни заедно  в света на киното!

В Moto-Pfohe Rent-a-Car години наред подкрепяме движението на идеите и хората – защото всяко голямо пътуване започва с вдъхновяваща история. С богат избор от модели за всякакви нужди осигуряваме надеждна мобилност както за индивидуални клиенти, така и за бизнеса, който разчита на гъвкави и ефективни решения за своите екипи и партньори.

*

We would like to thank MOTO-PFOHE RENT-A-CAR for their partnership and for joining us on our journey into the world of cinema!

At Moto-Pfohe Rent-a-Car, we’ve been supporting the movement of ideas and people for years – because every great journey begins with an inspiring story. With a wide selection of models for every need, we provide reliable mobility for both individual customers and businesses that rely on flexible and efficient solutions for their teams and partners.

ПАРТНЬОРИ на ФЕСТИВАЛА | FESTIVAL PARTNERS

“СУПЕР ПРИРОДА” на Ед Сейърс

в Документалния конкурс

“Супер природа” на английския режисьор Ед Сейърс предлага поглъщащо пътешествие в света на природата, заснето изцяло с домашен филмов формат Super 8. Филмът е изключително свеж и вдъхновяващ, като структурата му събира погледа на различни хора по света към природата с радост, топлота и поетичност, предлагайки интимна медитация върху връзката ни със заобикалящия ни свят, различна от високотехнологичните продукции, с които сме свикнали.

“Super Nature” by British director Ed Sayers offers an immersive journey into the world of nature, filmed entirely in the Super 8 home movie format. The film is exceptionally fresh and inspiring; its structure brings together the perspectives of people from around the world on nature with joy, warmth, and poetry, offering an intimate meditation on our connection to the world around us – a departure from the high-tech productions we’re accustomed to.

Гледайте “Супер природа” #ДНЕС, 18 март, от 18:00 ч. във Френски институт – зала “Славейков”. Филмът ще бъде представен лично от Ед Сейърс.

*

You can watch “Super Nature” #TODAY, March 18, 6:00 PM at

French Institute – Slaveykov Hall, presented by its author Ed Sayers.

“Ези тура”

Филмът е вдъхновен от истински събития и представя алтернативна версия на легендата за Бъфало Бил, който посещава Италия с шоуто си в началото на ХХ век, като същевременно преосмисля жанра и поставя жени в центъра на разказа.

Младата Роза е омъжена за местен земевладелец, който я малтретира. По време на среща между американски каубои и италиански пастири, тя се влюбва в местния ездач Сантино. След трагичен инцидент, Роза и Сантино бягат заедно, преследвани от Бъфало Бил, който се опитва да контролира ситуацията.

Гледайте “Ези-тура” #ДНЕС, 18 март, от 19:30 ч. в кино “Влайкова”.

Филмът ще бъде представен лично от режисьора Матео Зопис!

“Heads or Tails?”

The film is inspired by real events and presents an alternative version of the legend of Buffalo Bill, who visited Italy with his show in the early 20th century, while rethinking the genre and placing women at the center of the narrative.

Young Rosa is married to a local landowner who abuses her. During a meeting between American cowboys and Italian shepherds, she falls in love with the local horseman Santino. After a tragic accident, Rosa and Santino flee together, pursued by Buffalo Bill, who tries to control the situation.

You can watch “Heads or Tails?” #TODAY, March 18, 7:30 PM at

Vlaykova Cinema, presented by its director Matteo Zoppis!

“Тишината преди Бах”

Режисьор на фокус: Пере Портабея,
представен от Адриан Онко

НАТФИЗ – Аула, 16:00 часа, вход СВОБОДЕН!

Йохан Себастиан Бах се премества в Лайпциг със семейството си, за да стане диригент на хора в църквата „Св. Томас“. Всеотдаен и усърден, той живее далеч от социални и професионални привилегии. Въпреки това славата му като композитор и изпълнител расте през целия му живот и непрестанно се увеличава дълго след смъртта му.

Днес Бах е едновременно символ на класическата музикална традиция и популярна икона. Филмът проследява как музиката му променя света, изследвайки драматургичната връзка между звука и образа.

Johann Sebastian Bach travelled to Leipzig with his family to occupy the post of Kantor at St. Thomas. A devoted and applied worker, Bach lived a far from privileged existence both socially and professionally; but his fame as a composer and performer grew exponentially over the course of his life and long after his death.

Today he is both a benchmark of high culture and a popular icon. The film, about how Bach transformed the world through music, explores the dramaturgical relation between music and image.

Екипът на Международния филмов фестивал София Филм Фест участва в мултинационалната културна програма, посветена на стогодишнината от рождението на Пере Портабея — визионер, режисьор, продуцент и забележителна личност, чието творчество е оставило незаличима следа в европейското кино.

С възхищение от артистичната смелост на Портабея и неговата отдаденост на кинематографичните експерименти, представяме в програмата ни два негови филма. През цялата си кариера Портабея предизвиква конвенционалното разказване на истории, разширява езика на киното и създава творби, които продължават да вдъхновяват поколения режисьори и зрители. Филмите му се намират на пресечната точка между изкуството, политиката и философията.

Международният филмов фестивал София Филм Фест организира тази програма съвместно с Институт Сервантес – София. За екипа ни тази инициатива е не само почит към един изключителен творец, но и част от фестивалната традиция за представяне на смело, иновативно и социално ангажирано кино. Наследството на Портабея е в пълно съзвучие с нашия стремеж да показваме филми, които провокират мисълта, насърчават диалога и разширяват художествените граници.

The Sofia International Film Festival’s team is honored to take part in the multinational cultural programme dedicated to the centenary of Pere Portabella — a visionary filmmaker, producer,and remarkable figure whose work has left an indelible mark on European cinema.

Our participation in this celebration is driven by deep admiration for Portabella’s artistic courage and his commitment to cinematic experimentation. Throughout his career, Portabella challenged conventional storytelling, expanded the language of film, and created works that continue to inspire generations of filmmakers and audiences alike. His films stand at the intersection of art,politics, and philosophy.

Sofia International Film Festival co-organizes this programme together with Instituto Cervantes Sofia. For us joining this centenary program is not only a tribute to an extraordinary artist, but also a reaffirmation of our dedication to presenting bold, innovative, and socially engaged cinema. Portabella’s legacy aligns closely with our commitment to showcasing films that provoke thought, encourage dialogue, and push artistic boundaries.

ПАРТНЬОРИ на ФЕСТИВАЛА | FESTIVAL PARTNERS

Винарна Живанкин е семейна изба, изградена през 2020 г. в село Изворово, Харманли, която се отличава с необичайни за региона сортове, любопитни купажи и иновативни продукти — сред тях натурално вино без сулфити.

Собствените масиви на избата се разпростират в едни от най-хубавите винарски региони в България — в покрайнините на Мелник, Сливен и Харманли, което дава изключително разнообразие на терoара. Младата изба бързо спечели вниманието на ценителите с вина, които носят автентичния характер на южнобългарските земи, но с модерен и смел поглед към занаята. Живанкин е доказателство, че страстта и семейното призвание раждат запомнящи се вина.

Zhivankin is a family winery established in 2020 in the village of Izvorovo, Harmanli, distinguished by grape varieties and wine styles unusual for the region, intriguing blends, and innovative products — among them natural wine without sulfites.

The winery’s own vineyards stretch across some of Bulgaria’s finest wine-growing regions — near Melnik, Sliven, and Harmanli — offering exceptional terroir diversity. The young winery quickly caught the attention of enthusiasts with wines that carry the authentic character of Southern Bulgaria, yet with a modern and bold approach to the craft. Zhivankin is proof that passion and family calling can give birth to truly memorable wines.

Никола Лежаич: “Всичко в този филм е истина”

“Как така всичко стана зелено?” е поетичен разказ за пътуването на сръбско семейство до родното им село в Далмация две десетилетия след войната. Но в този филм няма война. Има вътрешен мир и смиреност и едни изстрадали, но мъдри хора, напомнящи “образите от стария свят” на Душан Ханак. Филмът, копродукция между Сърбия, Хърватия и България, е субтилно “вътрешно пътуване”, изследващо самата сърцевина и природа на паметта.

Нека започнем разговора с дълбоката връзка баща-син, която виждаме на екрана и с начина, по който възниква филмът ви.

Сценарият го написах в доста тежък момент от живота си. Баща ми тъкмо беше починал от Ковид, а аз се бях заразил при посещенията ми при него в болницата. Не можех дори да отида на погребението му, тъй като бях в двуседмична карантина. И през тези две седмици започна да се оформя този текст – като един вид “вътрешно пътуване”, което да ми помогне да разбера и преживея всичко. Събитията във филма се развиват пет години преди това и са такива, каквито ги виждате в самия филм. Чудно пътуване беше и преминавайки през целия тоя процес на спомняне и записване, накрая ми олекна някак. 90% от историята във филма, а може би и повече, е автобиографична. Докато седях затворен у дома през тези две седмици, се опитвах да запиша буквално всеки елемент, който успявах да си спомня. Усещах го повече като дневник, отколкото като сценарий, но още тогава ми беше ясно, че цялата ситуация сама по себе си прилича на филм: отношенията между баща и син, разговорите, пътуването до Далмация, за да погребем баба ми – дори още по време на самите събития усещах всичко като филм. Само дето тогава не ми беше дошло на ум, че един ден наистина ще направя такъв филм. Разбира се, има някои намеси в разказването на историята – тук-там съм разместил последователността на някои събития, някои диалози между мен и баща ми не са от това пътуване, а сме ги водили в друго време, но напълно отговаряха на ситуацията и атмосферата. Всичко в този филм е истина…

Да, дори и героят се казва Никола Лежаич.

Да, и не само той: всички герои във филма носят имената на реалните хора.

Едно от нещата, които правят най-силно впечатление във филма ви, е тази омиротвореност у героите ви, въпреки че действието се развива на фона на опустели къщи на територия, на която не толкова отдавна се е водила война.

35 години говорим за това – кой е крив и кой е прав. Тежко е, да, всеки от нас е трябвало да се изправи пред това, което сме преживели. Аз обаче съм от поколението, което няма толкова много лични спомени от онова време, с които да се изправя лице в лице. Бях малък, когато с родителите ми се изселихме от Далмация в Сърбия и представата ми за онези места се оформя по-скоро от детски спомени. Цялото пътуване, което предприехме – защото не бяхме ходили там от 25 години – беше по-скоро среща с друго време, отколкото спомняне на войната. А и този филм е моя лична история, която щеше да е същата и ако семейството ми беше от някое малко село в Сърбия, което да не сме виждали от четвърт век. Да, у поколението на баща ми, от което са повечето от героите на филма (той тогава беше на 74 години), се усеща оная тежест на лошото, което са преживели, но те са научили да живеят с нея – раните са там, понякога са малко грозни, но са заздравели някак и животът продължава. Веднъж дори не отворихме дума за войната, когато се срещнахме с роднините ни там, както е и във филма, макар последствията от нея да са налице и да се усещат. Някак обаче хората са я преживели и в живота им вече има други неща, които са важни.

Разговорите във филма носят една особена “дзен” атмосфера. Пътуването е тъжно, меланхолично, но има някакво спокойстие и светлина у героите ви. И мъдрост.

Повечето от тях са хора на възраст, преживели са много, така че естествено си носят някаква мъдрост. А и самите ми роднини са такива – мирни, спокойни хора, не са прекомерно експресивни. И актьорът, който играе баща ми, носеше точно онази, бих казал “Гандиева” омиротвореност, която носеше и баща ми и която виждате на екрана – човек, който е преживял всичко това, но го е потушил някак у себе си. Няма някакви крайни изливания на емоции, каквито обикновено очакваме от хората тук на Балканите. Това спокойствие сред преживения хаос ми беше много интересно у всички тези хора, защото точно в същия момент самият аз станах баща и, естествено, се опитвах да разбера какво е да си родител: работиш нещо, което не ти е много приятно, искаш да снимаш филми, а снимаш реклами, ежедневието ти е тежко, но се опитваш да се пребориш с всичко това и да постигнеш вътрешен мир и баланс, за да бъдеш добър баща.

Гледайте “Как така всичко стана зелено?” в Балканския конкурс

#ДНЕС, 18 март, от 18:00 ч. в кино “Одеон”.

Филмът ще бъде представен лично от режисьора.

Втората прожекция е #УТРЕ, 19 март, от 15:30 ч. в Euro Cinema.

“Бялото се пере на деветдесет” на режисьора Марко Набершник –

в Балканския конкурс на СФФ | Може да гледате филма #ДНЕС – 18 март,

от 20:30 часа в кино “Одеон”

“Бялото се пере на деветдесет” е копродукция между Словения, Сърбия, Хърватия, Италия, Черна гора и Северна Македония. Филмът е екранизация по бестселъра на Броня Жакел, в който авторката разказва собствената си житейска история. Действието се развива в Любляна през 80-те години на ХХ век. Филмът е трогателен, хумористичен и вдъхновяващ разказ за порастването, загубата и оцеляването. Историята проследява различни етапи от живота на Броня. След като губи майка си от рак, тя е принудена да се изправи сама срещу коварната болест още в ранна възраст. Въпреки множеството, на пръв поглед непреодолими изпитания, Броня ги посреща със смесица от сълзи и смях, водена от непоколебим оптимизъм.

Marko Nabersnik’s film “Whites Wash at Ninety” – part of

the Balkan Competition at SIFF | you can watch it #TODAY – March 18,

20:30 PM at “Odeon” Cinema

“Whites Wash at Ninety” is a Slovenia, Serbia, Croatia, Italy, Montenegro and North Macedonia co-production. This film is an adaptation of the bestselling novel by Bronja Žakelj, in which the author recounts her own life story. Set in Ljubljana in the 1980s, the film is a touching, humorous, and inspiring tale of growing up, loss, and survival. The story follows Bronja through various stages of her life. After losing her mother to cancer, she must face the insidious disease alone at a young age. Despite numerous and nearly insurmountable challenges, Bronja confronts them with a blend of tears, laughter, and unwavering optimism.

Акцентите за 19 март

“АВРОРА”

Кино “Люмиер”, 18:00 ч.
Българска гала премиера

Докато паметници се откриват тържествено, хора изчезват, а телата се превръщат в разменна монета. Любовта се оказва най-опасната форма на нелегалност. В свят на фарс и измама бягството е възможно единствено чрез още по-голяма лъжа: бутафорният крайцер “Аврора”, превърнат от символ на революцията в абсурден таран към свободата. Премиера на филма на Джеки Стоев и Никола Бошнаков с Брено Плачидо в главната роля – оригинален поглед към едни колкото мракобесни, толкова и абсурдни времена от вече не чак толкова близкото ни минало.

“СЯНКАТА НА НОМАДИТЕ”

Дом на киното, 20:30 ч.

Мариам, 27-годишна непокорна жена, е депортирана от Испания, където е живяла 10 години, и е принудена да се върне в родната си Западна Сахара – територия, окупирана от Мароко през 70-те години на миналия век, с ограничени икономически възможности, особено за жените. Пресичайки границата към родината си, Мариам изпитва вина, че не е осъществила европейската си мечта, и е убедена, че трябва да се върне в Испания на всяка цена. Поглед към сахрауи културата, съществуваща в изгнание, на американско-японската режисьорка Ейми Иманиши – част от Международния конкурс на СФФ.

“ВИДРА”

Кино “Одеон”, 18:30 ч.

Хана е срамежливо шестнадесетгодишно момиче, тайно влюбено в съученика си Балша – единият от местния дует Лука&Балша, популярен в социалните мрежи. Хана губи баща си и докато семейството спори как трябва да изглежда „подходящото“ погребение, момичето се сблъсква с неспособността на майка си да устои на изискванията на мъжете. Разочарована и объркана, тя бяга към езерото, където я очаква ново разочарование. Сърджан Вулетич ще представи новия си филм „Видра“, копродукция между Босна и Херцеговина, Черна гора, Косово, Италия и Хърватия в рамките на Балканския конкурс.

Фестивален всекидневник #online № 7

Върху броя работиха Савина Петкова, Цветан Цветанов,
Яна Пункина, Десислава Томова, Светлана Дамянова.